През 2018 г. в предаване на американския телевизионен канал Fox News, водещият с нескрита насмешка обсъжда „либералната обсесия“ по соевото лате. Според него тази напитка била не просто избор на кафе, а символ на всичко, което е “сбъркано в съвременния свят” – политическа коректност, прекомерна загриженост за околната среда и дори „глобалистки идеали“. Звучи абсурдно? Не съвсем.
Кафето, на пръв поглед просто горчива течност, винаги е било повече от напитка. То е идеология, сцена за революции, тема за интелектуални сблъсъци. Докато чаят остава свързан с домашния уют, традицията и аристокрацията, кафето е двигател на промени. От суфистките манастири в Йемен до парижките салони, от кафенетата на битниците до веригите като Starbucks – кафето винаги е съпътствало промените в обществото.
Консерватизъм срещу либерализъм – две гледни точки, една чаша кафе
Консерватизмът обича статуквото. Той защитава традицията, семейството, сигурността. За него социалните промени са като светло изпеченото кафе – развалят вкуса на познатото.
Либерализмът, напротив, е динамичен – търси новото, предизвиква установения ред, експериментира. Ако консерваторът седи на бара в закусвалнята, отпивайки черно филтрирано кафе от 350 мл. порцеланова чаша, либералът е в модерно кафене, където бариста с рехав мустак и очила без диоптър му приготвя флет уайт с ръчно брани зърна от Колумбия.
Кафето отдавна се е превърнало в арена за социални сблъсъци. А първият голям страх от него идва от едно място, където човек би очаквал малко повече просветление – двора на османския султан.
Сблъсък на кафето с властта
Легендата разказва, че кафето било открито (около IX век) от етиопския пастир Калди, който с изненада забелязал как козите му подскачат енергично, след като се нахранят с червените плодове на непознато растение. Макар тази история да е по-скоро мит, първите реални сведения за консумацията на кафе идват от Йемен през XV век, когато суфиите (последователите на суфизма) започват да използват напитката за по-дълги молитвени сесии.
За тях тя не била просто удоволствие, а средство за духовно прозрение. Те я използвали, за да останат будни по време на дългите си медитации, но скоро ароматът на кафето се разнесъл и извън мистичните кръгове. Когато кафето достига до Османската империя, то веднага става популярно. В кафенетата хората започват да обсъждат политика, религия и – за ужас на властта – и решенията на самия султан. Те осъзнават, че кафето създава нещо, което е по-опасно от армия – будно общество.
Гравюра от трактата на Жакоб Спон от 1685 г. за трите нови напитки: кафе от Турция, чай от Китай и шоколад от Америка. Всеки мъж е облечен в традиционното за страната си облекло и пие от характерен за културата му съд. (The Coffee-houses: a cultural history, Маркман Елис)
В книгата си The Origins of a Social Beverage in the Medieval Near East (1985) Ралф С. Хатокс подробно разказва за възникването на кафенетата и тяхната роля в обществения живот. Той проследява как кафето се превръща не просто в напитка, а в културен феномен, който оформя социалните взаимодействия в Близкия изток и отвъд него.
Един от най-ранните примери за това е Истанбул, където през 1554 г. двама сирийци – посочвани като Хаким и Шамс от Дамаск и Алепо – отварят първите кафенета в квартал „Тахтакале“. Скоро те се превръщат в средище на поети, интелектуалци, търговци и държавни служители, които се събират, за да обсъждат литература, политика и култура. Докато шахматните и таблените фигури се движат по дъските, чашите с горещо кафе стимулират разговорите, а някои от най-острите умове на Османската империя разискват въпросите на деня.
Тази свобода на мненията обаче не останала незабелязана. Османските власти бързо започнали да разглеждат кафенетата като гнезда на заговори. За султан Мурад IV, който поел властта през 1623 г., това било особено тревожно. В епоха на вътрешни размирици и политическа нестабилност, той виждал кафенетата като заплаха за своята власт. През 1633 г., след като пожар изпепелил пет квартала на Истанбул и вината била хвърлена върху пушачите на наргиле и опиум в кафенетата, султанът издал безмилостна заповед: „Всеки, който отвори кафене, трябва да бъде обесен на входа му“.
Разбира се, това не спира никого. Тайни кафенета продължават да работят, а конспираторите отпивали от чашите си с онази сладка наслада, която носи само забраненото. Властите се опитвали да унищожат тази култура, но кафето вече било част от развитието на обществото. През 1650-те години, въпреки забраните, кафенетата отново се появяват, дори по-широко разпространени.
Дворцов придворен поднася кафе на султан Осман в китайска порцеланова чашка. (The Coffee-houses: a cultural history, Маркман Елис)
В края на 17-ти век вече са толкова популярни, че дори султаните са принудени да ги приемат. Това, което започва като мистично средство за медитация, се превръща в мощен символ на социална промяна и интелектуална свобода – доказателство, че една напитка може да влияе в империята.
Лондонските кафенета – университетите на народа
В средата на XVII век в Лондон се появяват първите кафенета – скромни на вид, но бурни по дух. Те бързо се превръщат в средище на интелектуалци, търговци, журналисти и учени. Срещу един пенс всеки можел да влезе, да прочете вестници и – което дотогава било немислимо – да участва в открити дискусии. В епоха, когато информацията била привилегия на елита, кафенетата предлагали знание на всеки, готов да слуша, да пита и да спори.
Историкът Маркман Елис разглежда това явление в книгата си The Coffee-House: A Cultural History (2004). В нея той анализира как лондонските кафенета се превърнали в места за обмен на идеи и информация, където хора от различни социални слоеве обсъждали наука, политика и търговия. Елис подробно описва как тези заведения предоставяли на посетителите не само достъп до вестници, но и възможност да участват в обществени дебати – нещо революционно за времето си.
Скоро хората започнали да наричат кафенетата „пени университети“, защото срещу символична сума можело да се чуят най-новите теории и политически възгледи. Сред редовните посетители били архитекти като Кристофър Рен, астрономи като Едмънд Халей и философи като Джон Лок, които обсъждали всичко – от търговски сделки до научни открития и философски трактати. Така кафенетата се утвърдили не просто като места за срещи, а като интелектуални центрове, променящи начина, по който се разпространява знанието.
Това, разбира се, ужасило крал Чарлз II. Когато разбрал, че в лондонските кафенета хората критикуват короната, той опитал да ги забрани, аргументирайки се, че те са „гнезда на бунтовници и клеветници“.
На 29 декември 1675 г. кралят издал “A Proclamation for the Suppression of Coffee Houses”, с която забранил всички такива заведения, тъй като били „убежища за безделници“, където „разпространяват лъжливи и клеветнически слухове срещу монархията“. Но само 11 дни по-късно, на 8 януари 1676 г., забраната била отменена поради масовото обществено недоволство. Дори най-близките съветници на Чарлз II го убедили, че това ще доведе до още по-голяма опозиция срещу империята.
Лондонските кафенета не били само места за дебати – някои от тях поставили основите на важни институции:
- Lloyd’s Coffee House – основано през 1688 г., станало център за морско застраховане и довело до създаването на Lloyd’s of London, най-известната застрахователна компания в света и до днес.
- Jonathan’s Coffee House – посещавано от търговци, прераства в Лондонската фондова борса.
- The British Coffee House – посещавано от икономиста Адам Смит, който пише там голяма част от „Богатството на народите“- първата модерна икономическа теория .
Джентълмен, възмутен от мнението на друг, хвърля чаша с горещо кафе в лицето на опонента си. Кафенетата били известни със свободните и открити дебати, но такива дискусии невинаги били учтиви и приятелски. (The Coffee-houses: a cultural history, Маркман Елис)
До началото на 18-ти век кафето е водещата напитка в Англия. Лондонските кафенета процъфтяват и се превръщат в центрове за търговия, дискусии и политически интриги. Въпреки това, в рамките на няколко десетилетия чаят постепенно измества кафето, като се превръща в националната напитка на британците, но това е история за друг текст.
Чаят срещу кафето – битката на ценностите
Докато английския двор прегръща чая като символ на реда и семейния уют, Америка избира кафето.
Една от ключовите сцени в историята на американската революция – Бостънското чаено парти (1773) – бележи края на английската доминация над колониите и символичното отхвърляне на чая като напитка на аристокрацията. Вместо него, американците започват масово да пият кафе – по-бързо, по-интензивно, по-„демократично“.
Още в края на 17-ти век първите кафенета в Бостън и Ню Йорк започват да привличат търговци, моряци и революционери, които обсъждат бъдещето на колониите. Особено популярно е кафенето Green Dragon, което Даниел Уебстър американски политик и сенатор нарича „щабът на революцията“, защото там Джон Адамс един от “бащите-основатели”, политическият активист Джеймс Отис и индустриалецът Пол Ревир планират действия срещу британската власт.
След Бостънското чаено парти, в което американските бунтовници изхвърлят в пристанището над 90 000 паунда (около 41 тона) британски чай, започва масово преминаване към консумация на кафе. Континенталният конгрес официално осъжда употребата на чай, а Джон Адамс пише на съпругата си Абигейл през 1774 г.:
„Чаят трябва да бъде изоставен от всички нас… И аз ще трябва да се отуча от него – колкото по-скоро, толкова по-добре.“
Очевидно думите му не са останали само пожелание, защото до края на XVIII век консумацията на кафе в Америка нараства седемкратно – от 0,19 паунда на човек през 1772 г. до 1,41 паунда през 1799 г.
Докато британската чаена култура била обвързана с аристокрацията, йерархията и официалността, кафето символизирало прагматизма, независимостта и прогреса на новата нация. Американците не просто отхвърлят чая, но и започват да произвеждат и внасят повече кафе от Латинска Америка, което е по-евтино и достъпно.
С времето Съединените щати се превръщат в най-големия потребител на кафе в света. Докато британците поддържат ритуала на следобедния чай, американците въвеждат „coffee break“ – работна пауза за кафе, която символизира ефективност и продуктивност.
През 18-ти и 19-ти век противопоставянето на чай и кафе отразява дълбоките политически и културни различия между Великобритания и Америка. Докато Англия запазва традициите на семейния чай, Америка избира енергията на кафето, което става не просто напитка, а символ на демократичния дух и независимостта.
Кафенета и революции
Ако кафето е горивото на мисълта, парижките кафенета са неговият двигател с вътрешно горене – често прегряващ, винаги шумен и с аромат на политически размирици. В Café de Procope Волтер, Дидро и Русо оформят философията на Просвещението. Там се зараждат идеите за равенство, братство и демокрация, които довеждат до Френската революция. По време на революционните години (1789 – 1799) кафенетата се превръщат в политически арени, където се водят дебати, организират се заговори и се събират бъдещите лидери на Франция.
През юли 1789 г., когато Париж е на ръба на революция, Камий Демулен излиза пред Café Foy, качва се на една маса и произнася пламенна реч, която подтиква народа да въстане. Два дни по-късно Бастилията пада, а Франция навлиза в нова епоха.
Освен седалище на философи и революционери, кафенетата били и места, където Наполеон Бонапарт, тогава беден артилерийски офицер, прекарвал дълги часове, играейки шах и чакайки възможността да се докаже.
Малко по-късно – във Виена, в Café Central, Лев Троцки мечтае за световна революция. В края на XIX и началото на XX век това кафене става център на социалистическите идеи. Алфред Полгар, известен писател и критик, казва за Café Central, че това е „място, където човек може да стане себе си, като не прави нищо“.
Освен Троцки, кафенето е посещавано от Зигмунд Фройд, Йозеф Рот, Стефан Цвайг и Густав Климт. Във Виена кафенетата били по-скоро „разширени салони“, където интелектуалците пишели, дебатирали и планирали бъдещето на Европа.
Кафенето в България
В България кафенето дълго време е било “негероично” място.
Според българския филолог от БАН Николай Аретов (“Кафенета, кръчми, салони и ханове в българската литература от втората половина на ХІХ в”. 2007), в българската литература кафенето е място за пасивно политиканстване, за „чичовци“, които говорят много, но не действат. Кръчмата или механата – е точно обратното: героично, мъжко, хъшовско пространство, където „се пали фитилът“ и където героите не пият кафе, а ракия.
Това разграничение не е само литературно – то е и културно. Кафенетата се възприемат като част от османското ежедневие, място, където “хората прекарват времето си в приказки, без да вършат нещо съществено”. Кръчмите, напротив, са „свои“, „български“, изпълнени с патриотичен плам.
Дори Вазов ни показва това ясно – в „Чичовци“ , пише Аретов. Кафенето е мястото за дискусии, но когато страстите се разпалят и патриотичният ентусиазъм набира скорост, героите напускат кафенето, и се отправят към кръчмата. Там, с вино и ракия, те вече не просто говорят за националното освобождение – те го усещат.
Тази динамика показва, че кафенето в българската културна памет остава по-близо до делника (обикновеното ежедневие), докато кръчмата е мястото, където се случват големите, „истински“ неща. Така в България кафето остава в сянката на виното и ракията – не защото липсват будни умове, а защото героизмът винаги е бил свързан с шумната енергия на кръчмата, а не с интелектуалните разговори в кафенето.
XX век и контракултурните движения
Кафето играе ключова роля в икономиката, културата и социалния живот през XX век. То се превръща в неизменна част от социалните промени, войните и литературния свят.
През 30-те години на XX век, по време на сухия режим в САЩ, кафето придобива още по-голяма популярност. Забраната на алкохола променя социалните навици, а кафенетата и ресторантите постепенно заменят баровете като основни места за срещи. Това е ерата на джаза, когато кафето се утвърждава като символ на модерния градски живот. В известна песен от 1932 г. на Ървинг Бърлин се пее:
“Just around the corner,
There’s a rainbow in the sky.
So let’s have another cup o’ coffee,
And let’s have another piece o’ pie.”
Кафенетата привличат както интелектуалци, така и обикновени граждани. В Ню Йорк и Чикаго се появяват тайни барове, известни като speakeasies, в които често се сервира не само алкохол, но и кафе. В резултат на това американските кафе компании увеличават производството си, а броят на кафенетата нараства значително.
По същото време Париж се превръща в културно убежище за американски писатели като Ърнест Хемингуей, Ф. Скот Фицджералд и Гъртруд Стайн. Те са част от така нареченото „Изгубено поколение“ – творци, които намират вдъхновение и спокойствие в атмосферата на парижките кафенета. Заведения като Café de Flore и Les Deux Magots стават средище на писатели и художници, дискутиращи идеи, литература и изкуство. Хемингуей, например, често пише в La Closerie des Lilas, където създава някои от най-известните си творби.
Напливът на тийнейджъри и представители на висшето общество в The Mocamba в Найтсбридж през 1954 г. – един от първите еспресо барове в следвоенен Лондон. (The Coffee-houses: a cultural history, Маркман Елис)
През 50-те години кафенетата се свързват с “битническото движение” – контракултурна вълна, която се противопоставя на консервативните ценности. В Лондон, Париж и Рим се появяват модерни еспресо-барове, които се превръщат в място за философски дискусии и нови форми на изразяване.
В Лондон кварталите Soho и Chelsea стават любими места за битниците, които прекарват часове в кафенетата, обсъждайки литература, философия и изкуство. Писатели като Алън Гинзбърг и Джак Керуак посещават заведения като Le Macabre и The French House – места, където поезията често е без рима, музиката често е без мелодия, а посетителите – без ясен източник на доходи, но с ясното усещане, че променят света, докато бъркат захарта в кафето си.
През 60-те години кафенетата продължават да бъдат интелектуални центрове, където се зараждат социални и политически идеи. В Париж и Лондон студентите използват кафенетата като места за дебати и организиране на протести. По време на студентските бунтове във Франция през 1968 г. заведенията в Латинския квартал на Париж се превръщат в сборни пунктове на радикални идеи. Интелектуалци като Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар често прекарват времето си в Café de Flore, където обсъждат екзистенциализма, марксизма и бъдещето на обществото.
По това време Фидел Кастро вече е национализирал и превърнал кафенетата в държавни заведения. Това води до любопитна трансформация – някои от най-престижните кафенета в Хавана започват да обслужват клиентите си с кафе, направено от смеси с грах или други заместители поради икономическия спад.
Народът започва да нарича това кафе „Café Revolución“, но скоро го преименуват на „Café mezclado“ – или просто „смесено кафе“, което за много кубинци е символ на трудностите, настъпили след революцията.
Кафенетата през XXI век
Макар мнозина да свързват кафенетата със самотни посетители, втренчени в лаптопите си, тези места остават жизнени социални центрове, където се обменят идеи, формират се обществени нагласи и възникват социални движения. В XXI век те се преобразяват в арена за активизъм, политически дебати и обществени кампании, превръщайки се в катализатор на промени.
Една от най-емблематичните вериги – Starbucks, използва своята мрежа от кафенета не само като бизнес модел, но и като платформа за социални каузи. В книгата “Onward: How Starbucks Fought for Its Life Without Losing Its Soul” Хауърд Шулц подчертава, че Starbucks се утвърждава като корпорация с ясно изразена либерална ориентация, активно подкрепяща: правата на ЛГБТ+ общността, социалната справедливост и расовото равенство и политически инициативи като „Race Together“, насочена към диалог за расовите отношения в Америка.
Концепцията за „третото място“ – пространство между дома и работата – превръща кафенетата в естествени центрове за социални дискусии. Терминът Third Place е въведен от американския социолог Рей Олденбърг в книгата му “The Great, Good Place” (1989). Според него съвременните общества се нуждаят от неформални обществени пространства извън дома (първото място) и работата (второто място), които насърчават изграждането на социални връзки и обществен живот. Кафенетата, библиотеките, парковете и баровете изпълняват тази роля, създавайки среда за обмен на идеи и социално взаимодействие.
В кафенетата около Soho и Източен Лондон често служат като сцена за активистки срещи, посветени на теми като правата на мигрантите, околната среда и социалните политики. През последните две десетилетия тези места все по-често се асоциират с т.нар. хипстърска култура – общност от млади, образовани хора с прогресивни идеи, критично настроени към мейнстрийм политиките. В The Curious Barista’s Guide to Coffee на Тристан Стивънсън се отбелязва, че в такива пространства нерядко се дискутират климатичните промени и устойчивият начин на живот, глобализацията и нейните социални последици и влиянието на технологиите върху демокрацията.
По време на Арабската пролет (2010–2012) в страни като Египет и Тунис именно кафенетата стават места за срещи на дисиденти, организиране на протестни действия и обмен на информация. Сходна роля изиграват и в САЩ по време на Occupy Wall Street (2011), когато заведенията около Zuccotti Park в Ню Йорк се превръщат в импровизирани центрове за активизъм и комуникация с медиите.
Обобщено: кафето – гориво за прогреса
В началото на 2025 г. Съединените щати отново избраха Доналд Тръмп за президент, а разривът между консервативните и либералните възгледи стана още по-дълбок. Дори кафето, тази на пръв поглед невинна и неутрална напитка, се оказа въвлечено в обществени сблъсъци. То вече не е просто сутрешен ритуал, а маркер на идентичност – дали ще поръчаш соево лате или дълго кафе понякога казва повече за теб, отколкото думите ти.
Историята показва, че кафеените зърна винаги са носили символика – от османските кафенета и лондонските „пени университети“ до съвременните вериги по цял свят. Навсякъде те са катализирали разговори за властта, обществото и предстоящите промени.
Днес, на фона на ожесточените дебати за икономиката, военните конфликти, имиграцията и расовите политики, кафето продължава да бъде повече от напитка – то отразява нагласите на хората, които обсъждат бъдещето – независимо дали в крайпътните закусвални на Средния запад или в артистичните квартали на Ню Йорк.
Изборните цикли се сменят, лидерите идват и си отиват, но кафенетата остават арена, където различни мнения се сблъскват, а понякога дори намират общ език.
П.С. Предразсъдъците към соевото лате не са просто за вкуса – те са огледало на културните ни очаквания. То може да бъде „маркер“ за определени социални групи: „градски хипстъри“, „вегани“, „сноби“, което разкрива склонността ни да опростяваме идентичността на другите чрез дребни детайли. Това е чудесен пример за т.нар. културен капитал (по Бурдийо) – не пиеш просто кафе, а демонстрираш определен светоглед.
Иронично е, че соевото лате се бори със собствените си предразсъдъци, докато самото то често е символ на бунт срещу… други предразсъдъци.
Библиография:
- The Origins of a Social Beverage in the Medieval Near East (1985) – Ралф С. Хатокс
- The Coffee-House: A Cultural History (2004) – Маркман Елис
- Onward: How Starbucks Fought for Its Life Without Losing Its Soul – Хауърд Шулц
- The Curious Barista’s Guide to Coffee – Тристан Стивънсън
- “The Great, Good Place” (1989) – Рей Олденбър
Референции:
- Кафенета, кръчми, салони и ханове в българската литература от втората половина на ХІХ в. (2007) – Николай Аретов
- Истанбулските кафенета на ХХ и ХХІ в. – между бунта, клюките и бизнеса. (2016) – Кирила Атанасова
